ЗАВЛАДЯВАНЕТО 1453/FETIH 1453: ТУРСКИЯТ КИНЕМАТОГРАФИЧЕН ПОГЛЕД КЪМ СЪБИТИЕТО

fetih1453film
Standard

На 16 февруари 2012 г., в навечерието на 560-та годишнина от превземането на Константинопол/Истанбул, едновременно в повече от 1000 киносалона в Турция и Европа е излъчена премиерната прожекция на историческата суперпродукция Завладяването 1453/Fetih 1453, която мълниеносно предизвиква нееднозначни реакции както в Турция, така и извън нейните предели[1]. Последвалите ожесточени – от крайно фаворизиращи до открито осъдителни – коментари подсказват, че въпросното произведение е много повече от поредния продукт на масовото жанрово кино. Симптоматичното му присъствие във фокуса на общественото внимание, показва, че той е знаков културен маркер, който свидетелства за динамичните процеси на идеологическо „прекодиране” и на своеобразно културно инженерство, осъществявано от управляващия турски елит в продължение на няколко десетилетия по посока на едно ново историческо „въобразяване” на турската нация, при което целта е да се възстанови историческата приемственост между османското минало и времето на Републиката, основана от Мустафа Кемал Ататюрк.

 Фактите и сюжетът

Филмът Завладяването 1453 е най-мащабният кинематографичен проект в историята на турското кино до този момент, който според различни източници, разполага с бюджет между 13 и 17-18 млн. долара[2] – цифри достатъчно внушителни, за да провокират редица въпроси. Официално творбата е създадена и се разпространява от продуцентската къща „Аксой Филм” на известния режисьор Фарук Аксой, който споделя в едно интервю, че е реализирал своя дълго лелеяна мечта[3]. По-интересното обаче е, че той получава финансова подкрепа за начинанието си от Министерството на културата и туризма, както и от Голямата община на град Истанбул[4] – обстоятелства, осветляващи допълнително функциите и значението на филма, чиято поява съвсем спокойно може да се тълкува като държавна поръчка. По-късно в анализа си ще коментирам подробно този ключов аспект.

Проектът е замислен като разточително визуално зрелище, адресирано към родната, но също така и към чуждата публика. За целта, произведението следва образците на холивудския исторически епос и екранното му битие е умело подготвено от мощна PR кампания. Резултатите са впечатляващи: според сайта на Министерството на културата и туризма до 26 март 2012 г. филмът е бил гледан от 6 117 611 души[5], медиите от този период (февруари-май 2012 г.) изобилстват със снимков материал на зрители, чакащи да си купят билети. В крайна сметка Завладяването 1453 чупи всички касови национални рекорди по посещаемост, надминавайки в текущата класация дори американските блогбъстъри.

На какво се дължи този главоломен успех? И какво всъщност, представлява това кинопроизведение?

Ако трябва да потърся подходяща аналогия, разбираема за българската публика, която не е имала възможността да гледа въпросната лента, тъй като тя не е показвана нито по телевизията, нито в киносалоните в страната,[6] бих избрала за сравнение трилогията Хан Аспарух с уговорката, че мащабите са несравними.

Сюжетът на филма пренася зрителя в средата на ХV в., по времето на управление на султан Мехмед ІІ Завоевателя (1432-1481), който е обсебен от своята фикс идея да превземе перлата на градовете – Константинопол – и да я превърне в столица на османската държава. Отправната точка на филмовия разказ е маркирана от пророчеството на древни мъдреци, които съобщават, че пророкът Мохамед е предсказал, че най-величественият византийски град един ден ще бъде завладян от могъщ мюсюлмански владетел. Това начало с ясно заявен легендарен привкус, създава очакването за предстоящата среща с изключителния герой, предопределен да промени хода на европейската средновековна история. И той не закъснява да се появи, придобил плът и кръв посредством актьорското изпълнение на Деврим Евин, който във всеки епизод от киноповествованието изгражда образа на съвършения млад султан: блестящ воин и стратег, посветен в тънкостите на инженерните науки, полиглот, талантлив поет, увлечен по изкуствата, ревностен мюсюлманин, любящ баща и съпруг…

Интерпретацията на прочутото историческо събитие е лесно предвидима – черно-бяла, при която местата на „добрите” и „лошите” са разменени: османците са смели, доблестни, носители на прогреса, докато християните, т.е. ромеите са представени като  горди и високомерни, отдадени на удоволствия и леност, напълно убедени, че техният град е непревземаем. Нещо повече, кинематографичното внушение относно причините за падането на Константинопол добавя към темата за неизбежната съдбовност (споменатото пророчество) и друг нюанс: липсата на вяра и нравственост у византийците, поради което  Бог се отвръща от тях и допуска столицата на василевсите да премине в ръцете на иноверци.

Филмът следва изпитаната класическа схема, в която идеализираните персонажи на султан Мехмед ІІ и на неговия верен съратник и приятел Хасан са противопоставени на враговете, между които единствено генуезецът Джовани Юстиниани – реална историческа личност – е достоен противник. Визуално Хасан и Юстиниани извънредно много си приличат, изобразени са като безстрашни бойци, предани на своята кауза и са вдъхновени от любовта си към една и съща жена. Двамата са родени, за да бъдат герои, и по законите на жанра, драматично намират смъртта си в заключителната фаза от дългата обсада на Константинопол. Кръвопролитните батални сцени заемат значителна част от екранното време и наред с уникалното зрелище, което предлагат благодарение на компютърно генерирани изображения и многобройни специални ефекти, успешно артикулират идеята за несломимата воля на османския владетел, който въпреки трудностите, влиза в града като победител на 29 май 1453 г. Мехмед ІІ тогава е само на двайсет и една години. Османската държава е имала история и преди това, но след тази дата тя се превръща в могъща империя, чиято сянка се разпростира на три континета. Митът за превземането на Цариград не е мит за същинското начало (какъвто е случаят с трилогията Хан Аспарух), а за началото на величието, на златните векове от съществуването на империята.

 

Контекстът

Терминът „неоосманизъм” (Yeni Osmanlılık) влиза в активния речник на политолозите, на политиците от левия спектър и на кемалистите в Турция след появата на бял свят през 2001 г. на книгата на настоящия външен министър Ахмед Давутоглу „Стратегическа дълбочина”, която служи като програмна стратегия на управлението на Реджеп Ердоган. Подчертано негативната конотация, съдържаща се в цитираното понятие изразява настроенията на онази част от елитите в турското общество, която решително се обявява против политическото, ценностното и идеологическото преориентиране на страната, както и срещу ревизирането на принципите, формулирани от Мустафа Кемал Ататюрк. Трудът на Давутоглу обаче е съвсем закономерен резултат, възникнал като последица от започналия отдавна процес на постепенна ерозия на кемализма като държавна доктрина, чиито първи признаци са видими още през ранните години на 80-те, а някои изследователи отиват дори още по-далеч с твърденията си, че: „По-острите критици на неоосманизма смятат, че именно [Исмет] Иньоню с решението си да въведе многопартийността (1946), взето под натиск от Запад, е нанесъл първия и може би съдбоносен удар на кемализма, който изглежда е могъл да устои само при наличието на една управляваща политическа сила.”[7] Няколко десетилетия по-късно, режимът на генерал Кенан Еврен и управлението на неговите политически наследници: Тургут Йозал, Сюлейман Демирел, Неджметин Ербакан постепенно подготвят почвата за решителния завой, който ще осъществи Турция в началото на ХХІ в., макар номинално все още да се придържа към заветите на Ататюрк. Въпросната промяна е предшествана от бавен, но устойчив процес на реислямизация на турското общество, в което гласовете на религиозни дейци и на политици с ислямистки уклон се чуват все по-отчетливо. Тевтоничното разместване на пластовете в политическия живот на страната е в пряка връзка с икономическото развитие на държавата, която, към днешна дата,  не само вече има статут на регионален лидер, но се нарежда и сред 16-те най-бързо развиващи се икономики в света. Новата ситуация и очевидните амбиции предполагат и нова, много по-мащабна визия за мястото и значението на Турция в съвременния глобален свят. В този смисъл, книгата на Ахмед Давутоглу, в основата на която е залегнала неговата докторска дисертация, предлага необходимата привлекателна перспектива, чертаеща възходящата крива на все по-осезаем напредък до 2023 г., до когато авторът прогнозира, че турската държава вече ще се е сдобила и с членство в „християнския клуб” – ЕС.

Няма да се спирам подробно върху съдържанието и идеите на монографията, вече съществува огромно количество разработки на изтъкнати специалисти във връзка с нея, само ще спомена това, което е ключово за моя анализ: проектът на Давутоглу предвижда турската държава да възстанови максимално своето влияние в политически, икономически и културен аспект във всички територии, които някога са попадали в границата на Османската империя. Като инструментариум за реализирането на тази цел, той въвежда концепцията за „твърдата и меката сила”, т.е. една интересна комбинация между военния потенциал и „умението да се влияе чрез привличането, а не чрез силовото  налагане.”[8] Както отбеляза в доклада си Йорданка Бибина все още липсват цялостни изследвания върху същността и характеристиките на „меката сила”, но тя е обект на интензивен интерес от страна на академичните среди в Турция[9]. Нейното приложение под различни форми е в пряка връзка със стремежа да бъде реконструирана турската национална идентичност в съответствие с новата роля, която страната желае да постигне като важен играч на международната сцена. Парадигматичната същностна промяна на турската национална идентичност включва интегрирането на османското културно наследство, което означава повторно въобразяване на турската нация, на базата на пренебрегвани до този момент исторически разкази, разкриващи величието и славата на някогашната империя; изграждане на нова колективна памет и на нов национален пантеон с акцент върху „забравени” герои и събития, съзнателно изтласквани от учебниците по история при функционирането на кемалисткия модел на социализация. Феноменът на „меката сила” се проявява в множество области (култура, туризъм, наука, образованите и други), използвайки разнообразен и гъвкав арсенал от методи, но аз ще фокусирам вниманието си единствено върху сферата на културата и в частност, на киното.

Промените в сферата на културата по посока на решителна реабилитация на османското наследство са еднозначно разпознаваеми що се отнася до визуалното и тук нямам предвид само телевизионните продукции и киното, но и внушителното преобразяване на градското пространство, най-вече в бившата столица на Османската империя – Истанбул. И тази трансформация не е случайна. Немският изследовател Малте Фурман в статията си „Миналото на Истанбул: Градиво за изграждане на неговото бъдеще” подчертава връзката между навлизането на исляма в турската политика на местно/общинско равнище през 90-те и лансирането на визията, условно наречена от него: „Ислямбол: Градът като столица на една ислямска империя”[10] (едва ли е необходимо да напомням факта, че премиерът Реджеп Ердоган е дългогодишен кмет на Истанбул и един от активните поддръжници на разгръщащото се културно инженерство и ценностно „прекодиране” на турската национална идентичност). На първо време преобразяването на града се изразява в специална грижа по отношение на всички архитектурни паметници, принадлежащи на османската епоха, а впоследствие – насищане на градското пространство с емблематични образи, които предизвикват асоциация с наследството на империята, като например, засаждането на 3 млн. лалета през пролетта на 2006 г. в централната част на града (което става ежегодна практика), организирането на фестивал на лалето, появяват се публикации, финансирани от общината, в които се твърди, че цветето е характерно за Истанбул, лалето „разцъфтява” дори върху вратите на мотрисите в метрото…[11]

Местната инициатива за фундаментална промяна на самовъзприятието на турската нация постепенно набира скорост и придобива мащабите на държавен проект. В сферата на политиките на паметта и на употребите на миналото, два важни елемента ще бъдат умело изполвани: институцията на музея и киното (в по-широк аспект и на телевизията). И двата ще бъдат тясно обвързани с метафората за завладяването на Константинопол през 1453 г., която ще формира сърцевината на новия национален разказ, като най-вълнуващото и най-значимото събитие – повод за основателна национална гордост и самочувствие. Така възникват два  музея: Музеят на ислямските науки, и по-интересният в контекста на моя анализ – Музеят на завладяването (Fetih Müzesi), открит през 2009 г., привличащ изключително много посетители, които чакат с часове за да разгледат експозицията.[12]

Според Малте Фурман, концепцията на изложбата „комбинира националистиче-ската интерпретация на завладяването с ислямистка. Докато едно филмче [част от експозицията на музея] постоянно концептуализира завладяването в рамките на националистическите турски победи, очертаващи настоящата държава от 1071 (Malazgirt), през 1915 г. (Дарданелите) до 1922 г. (т.нар. Турска войната за независимост), то обяснителните текстове обрисуват султан Мехмед, като действащ по заповед на Пророка. [13] Очевидно е, че аргументирането на подобен непрекъснат  континюитет е повече от абсурден, но музеят не отправя своите послания към чуждестранните посетители – за това свидетелства липсата на каквито и да било надписи на английски език – той е предназначен за „домашна консумация” посредством внушителното пресъздаване на обсадата и превземането на византийската столица, предизвикващо емоционално съпреживяване от страна на местните хора.[14] Припомнянето на събитието обаче не се ограничава само до музейните експонати, превръщането му в най-знаковото място на паметта се реализира чрез публичния ритуал на възпоменанието:  всяка година на 29 май, тържествено се отбелязва отново и отново триумфът на османското оръжие. Драматургията на завладяването се ритуализира още през 1996 г., когато Реджеп Ердоган е кмет на Истанбул, Босфора е изпълнен с разноцветни лодки, а  площад „Таксим” е залят от хора в османски костюми. На стадиона е кулминацията на честванията, където с хеликоптер под въодушевените ръкопляскания на присъстващите пристига председателят на Партията на благоденствието – Неджметин Ербакан, който след по-малко от месец, на 28 юни ще стане премиер на Турция.[15] Съвършено съзнателно той експлоатира символното съдържание на събитието, влизайки в ролята на един „съвременен завоевател” и открито започва да говори за „отвоюването (reconquest) на града”.[16]

Някак напълно органично в тази картина се вписва идеята за кинематографичен проект, който да представи зрелищно победата на султан Мехмед ІІ през 1453 г. и да заяви турската гледна точка. Няма никакво съмнение, че филмът може да се разглежда като държавно начинание, тъй като е финансово подпомогнат от Министерството на културата и туризма и Общината на Истанбул. Самото дефиниране на ведомството, обединило областта на културата и туризма под „обща шапка”, красноречиво показва, че на културата се гледа като на сериозен ресурс, който притежава огромен потенциал за захранването на туристическия бизнес в Турция. Културата е едновременно ресурс и инструмент на „меката сила”, и резултатите от нейното ефективно използване се изразяват в  изключителния ръст на туристите, посетили страната през последните години. Каква е заслугата на кино- и телевизионната индустрия в този процес?

Турските телевизионни сериали са явление, което само по себе си заслужава обстойно проучване и автори като Евдокия Борисова[17], Красимир Коев[18] и други дадоха своя принос в проучването на негови важни аспекти. Двамата изследователи, макар и с известни нюанси, се обединяват около тезата, че „културната дипломация на турските сериали, както казва самият Реджеп Ердоган, изразява официалната политика на съвременната турска държава[19] и тяхното осезаемо присъствие в медийното пространтство променя създадените негативни стереотипи.[20] В текстовете им се привеждат доказателства за връзката между културната инвазия на турската телевизионна продукция в страните от Близкия изток и увеличения туристически поток от този регион в посока към Турция. Фактите директно насочват към имиджовата функция на тези продукти, към техния стремеж да изградят нова и позитивна представа за турската държава и за турците сред непретенциозния средностатистически зрител в чужбина. Сюжетите в мнозинството от „сапунените опери” са посветени на герои от днешния ден, но, разбира се, има и исторически саги. Най-прочутият пример, без никаква конкуренция, е сериалът Великолепният век, който дължи голямата си слава на безкрайните скандали, съпъстващи неговото излъчване.

Рецепцията

Ще си позволя едно странно сравнение между Великолепният век и Завладяването  1453 – странно, защото първата творба е телевизионна, а втората – пълнометражен филм, но тяхната съпоставка разкрива съвсем различен подход спрямо миналото, въпреки че за незапознатия наблюдател изглежда, че и двете произведения обслужват новата политическа и културна доктрина на турската държава. Великолепният век възкресява забележителната епоха на Сюлейман Великолепни, създаден е в жанра на мелодрамата, но както пише Евдокия Борисова „историята на Сюлейман е повече лична, отколкото историко-държавническа”.[21] Телевизионният сериал използва миналото като източник за вълнуващи сюжети, в които любовта и съкровените интимни преживявания затъмняват историческия контекст, нещо повече, фокусът е изцяло изместен към сферата на частното. Въпреки непостижимо високия си рейтинг, Великолепният век предизвиква порой от протестни писма (над 75 хиляди),[22] в които се заявява, че авторите уронват престижа на владетеля, представяйки го като подвластен на женската красота и на алкохола. Висшият съвет за телевизия и радио на Турция нарежда на телевизионния канал, който излъчва сериала официално да се извини на публиката.[23] Непримиримостта по отношение на филма стига до там, че е подадена жалба до Конституционния съд с искане да бъде забранен, но съдът я отхвърля.[24] По-важното обаче е, че самият министър-председател Реджеп Ердоган изразява гневната си позиция  със станалото вече прочуто изказване „Ние не познавахме такъв законодател, такъв султан Сюлейман. Тридесет години от живота на този султан са преминали на гърба на коня, а не в двореца, както е показано на екрана. Аз порицавам пред народа режисьорите на този сериал, както и собствениците на телевизията, която го излъчва.”[25] Очевидно е генералното разминаване в концепцията за репрезентацията на историческите личности между представителите на държавната власт и създателите на продукцията, които изобщо нямат претенцията да представят „правоверен” или исторически прецизен разказ на събитията и персонажите от онова време. Тяхната амбиция е чисто комерсиална и се прицелва в една максимално всеобхватна публика, жадна за екзотични и страстни истории с драматични обрати. Съпротивата спрямо филма зад граница е съпроводена от невероятен зрителски успех дори и в балканските страни, където негативните стереотипи по отношение на Турция, са традиционно устойчиви. Всъщност в чужбина, Великолепният век и Завладяването 1453 са прочетени през призмата на националистическата неосманистка идеология, без да се разбират различните им послания и цели. Скандалната репутация на сериала в повечето случаи предшества екранния му показ и главното обвинение, обобщено на базата на журналистическите коментари в медиите е, че филмът изобразява по обиден начин някогашните поробени народи и че превъзнася прекомерно величието на Османската империя. Навън скандалите избухват и постепенно затихват, подхранвани циклично от продължилия няколко години дебат в турското общество по повод излъчването на поредния му сезон, но в крайна сметка като че ли, епицентърът на бурята остава в самата Турция. За сравнение, Завладяването 1453 никога не попада под обстрела на властта или на широката общественост и не би могло да бъде иначе, тъй като творбата е част от мащабен държавен проект, което не означава, че липсва критика от страна на различни турски интелектуалци и анализатори. Острата реакция в чужбина обаче, произтича от факта, че превземането на Константинопол е вероятно най-голямата християнска травма в европейската средновековна история, която не търпи алтернативна интерпретация и не би могла да бъде възприета в християнски контекст по друг начин, освен с трагичен знак. Критичният враждебен отговор на появата на филма започва още в деня на неговата премиера: сайтът му е атакуван от неизвестни хакери, както и електронната страница на продуцентската къща „Аксой филм”.[26] Изданието „Дейли Стар” съобщава, че в Ливан произведението е забранено,[27] а в. „Хюриет” информира за християнската асоциация „Виа Долороса” от немския град Кьолн, чиито активисти правят изявление, че „турците трябва да се засрамят от това, което са причинили на християните, вместо да празнуват завладяването на Истанбул.”[28] Изключително яростно е и становището на гръцкия седмичник To Proto Thema, в което Завладяването 1453 е окачествено като „турска пропаганда”.[29]

Същевременно, апологетските текстове, написани в подкрепа на продукцията не са никак малко и техни автори са както професионални кинокритици или журналисти, така и обикновени зрители (често се използва формàта „писма на зрители”). В едно подобно писмо дори се твърди, че са регистрирани случаи на приемане на исляма в резултат на  въздействието на филма.[30] Основният патос, обединяващ тези статии е еманципаторският импулс, който отхвърля доминиращата „западна”/християнска трактовка на събитието. Турският филмов експерт Али Мурад Гювен коментира, че „турците бяха осъдени на мълчание по отношение на историческите филми досега, но скоро те ще говорят по-често и по-високо.”[31] Неговата теза е, че дълги десетилетия самочувствието на турското общество е било потискано и в този смисъл, „филмът ще помогне на кинозрителите да преодолеят  своите подсъзнателни страхове.[32] Гювен влиза в задочен спор с членовете на „Виа Долороса” и с изданието „To Proto Thema”, отправяйки обвинения за историческата вина на Германия във връзка с възникването и разпространението на нацизма, както и срещу средновековна Европа, организирала кръстоносните походи на изток. Заключението му, което съвпада до голяма степен с позицията на мнозина от гилдията на критиците в Турция е, че „Завоеванието 1453 е повратна точка в развитието на турското кино”.[33] Без съмнение, реакциите, особено на етническите турци от диаспората, но също и на хората, живеещи в страната, свидетелстват за нарастналото патриотично чувство вследствие на все по-видимите икономически успехи, които намират своята подходяща културна и символна „опаковка”.  Няма да е справедливо обаче, ако не спомена и гласовете на критично настроените автори, вероятно един от най-любопитните анализи е статията на Емине Йълдъръм, още повече, че нейният текст се появява на страниците на умерено консервативния в. „Заман”. Същността на анализа й се отнася до концепцията за изображение на християнските персонажи, тя определя приложения във филма модел като „обърнат ориентализъм”, т.е. на византийския двор се приписват всички онези атрибути, чрез които обикновено европейските пътешествиници конструират Ориента: хедонизъм, екзотика, пищно разточителство и богатство. Изводът на журналистката е, че подобна интерпретация само засилва параноята спрямо Запада, който продължава да бъде възприеман като враждебен и стимулира у турското общество стремеж към превъзходство.[34]

                                                                               Библиография:

Бибина, Йорданка. „Меката сила” във външната политика на Турция и Балканите (Доклад, представен на международната конференция „Регионална проблеми и сътрудничество: Русия, България и Турция на Балканите, в Черноморския и Кавказкия регион”, 11-12 септември 2013 г., София, ИБЦТ-БАН)

Борисова, Евдокия.Мелодрамата в телевизионния сериал,  http://litermedia.com/index.php?ind=downloads&op=entry_view&iden=147

Коев, Красимир. Културна дипломация или за евентуалните ефекти от турските сериали върху международните отношения и външната политика, В: Научни трудове на Русенския университет, Русе, 2009, том 48, серия 5.2, с.53-57.

Танаскович, Дарко. Неоосманизмът: Турция се връща на Балканите, София: Изток-Запад, 2010

Bilefsky, Dan. As if the Ottoman Period Never Ended, www.nytimes.com/2012/10/…/in-turkey-ottoman-nostalgia-returns.html

Dewedar, Rasha.Fetih 1453: Muslim History on the Screen (A Viewer’s Opinion),    www.onislam.net/english/…/459412-fetih-1453-viewers-opinion.html 

Fetih 1453 continues to anger in Europe http://www.hurriyetdailynews.com/‎

Finkel, Andrew. A City under Siege, www.latitude.blogs.nytimes.com

Fuhrmann, Malte. Istanbul’s Pasts: Row Material for Constructing the City’s Future, In: Ottoman Legacies in the Contemporary Mediterranean. The Balkans and the Middle East Compared. (Eyal Ginio and Karl Kaser, eds.), Jerusalem: University of Jerusalem, 2013, http://www.ef.huji.ac.il/publications/conference.shtml

 Gibbons, Fiachra. Turkish Delight in Epic Film Fetih 1453, www.theguardian.com

 Greeks Express Outrage at Fetih 1453 Film, www.todayszaman.com/

Güven, Ali Murat. Turkish Filmmakers’ Biggest Nightmare: the Historical Epic, www.turkishreview.org

Jenkins, Mark. Fetih 1453: Turkish History without Subtlety, www.washingtonpost.com

Lebanon Bans Fetih 1453 from Theatres, www.dailystar.com.lb

Ritman, Alex. Fetih 1453 Raises Mixed Feelings, www.thenational.ae/arts-culture/film/fetih-1453-raises-mixed-feelings

Seibert,Thomas. Fetih 1453 Film Website Comes Under Siege by Hackers, www.thenational.ae/news/world/europe/fetih-1453-film-website-comes-under-siege-by-hackers

Tokyay, Menekse. Conquest 1453 Hits Cinemas, www.turkey.setimes.com

Yıldırım, Emine. Fetih 1453: Istanbul not Constantinople!, www.todayszaman.com

 

БЕЛЕЖКИ:

[1] Ali Murat Güven. Turkish Filmmakers’ Biggest Nightmare: the Historical Epic, www.turkishreview.org;

[2] Andrew Finkel. A City under Siege, www.latitude.blogs.nytimes.com‎; Emine, Yildirim.Fetih 1453: Istanbul not Constantinople!, www.todayszaman.com; Murat Güven. Turkish Filmmakers’ Biggest Nightmare: the Historical Epic, www.turkishreview.org; Thomas Seibert.Fetih 1453 Film Website Comes Under Siege by Hackers, www.thenational.ae/news/world/europe/fetih-1453-film-website-comes-under-siege-by-hackers; Dan Bilefsky. As If the Ottoman Period Never Ended, www.nytimes.com/2012/10/…/in-turkey-ottoman-nostalgia-returns.html;

[3] Dewedar, Rasha. Fetih 1453: Muslin History on the Screen (A Viewer’s Opinion), www.onislam.net/english/…/459412-fetih-1453-viewers-opinion.html‎; Информация във в. „Милиет” -http://magazin.milliyet.com.tr/yeni-osmanli-dan-yeniceriye-para-yok/magazin/magazindetay/12.12.2011/1474432/default.htm

[4] Цитирано по Ali Murat Güven. Turkish Filmmakers’ Biggest Nightmare: the Historical Epic, www.turkishreview.org

[5] Електронната страница на Министерството на културата и туризма - http://www.sinema.gov.tr/ana/sayfa.asp?id=51

[6] След непосредственото написване на статията, се оказа, че TV7 осъществи премиерното за България излъчване на филма под заглавието “Завладяването на Константинопол” на 15 февруари 2014 г., от 20.30 ч.

[7] Дарко Танаскович. Неоосманизмът: Турция се връща на Балканите, София: Изток-Запад, 2010, с. 27

[8] Йорданка Бибина. „Меката сила” във външната политика на Турция и Балканите (Доклад, представен на международната конференция „Регионална проблеми и сътрудничество: Русия, България и Турция на Балканите, в Черноморския и Кавказкия регион”, 11-12 септември 2013 г., София, ИБЦТ-БАН)

[9] Цит. съч. 

[10] Malte Fuhrmann. Istanbul’s Pasts: Raw Material for Constructing the City’s Future, In: Ottoman Legacies in the Mediterranean. The Balkans and the Middle East Compared (eds. Eyal Ginio, Karl Kaser), Jerusalem: University of Jerusalem, 2013, p. 262

[11] Ibid., p.264

[12] Ibid., p.265 В дописката си „Сайтът на Фетих 1453 под обсада” журналистът Томас Сийбърт твърди, че в разстояние на 3 години, музеят е бил посетен от 1 млн. души, вж: Thomas Seibert. Fetih 1453 Film Website Comes Under Siege by Hackers, www.thenational.ae/news/world/europe/fetih-1453-film-website-comes-under-siege-by-hackers 

[13] Ibid., p. 266

[14] Ibid., p.275

[15] Andrew Finkel. A City under Siege, www.latitude.blogs.nytimes.com

[16] Ibid. 

[17] Евдокия Борисова. Мелодрамата в телевизионния сериал, http://litermedia.com/index.php?ind=downloads&op=entry_view&iden=147

[18] Красимир Коев. Културна дипломация или за евентуалните ефекти от турските сериали върху международните отношения и външната политика, В: Научни трудове на Русенския университет, Русе, 2009, том 48, серия 5.2

[19] Евдокия Борисова, цит. съч., с.405-406

[20] Красимир Коев, цит. съч., с.54-55 

[21] Евдокия Борисова. Мелодрамата в телевизионния сериал, http://litermedia.com/index.php?ind=downloads&op=entry_view&iden=147

[22] Цит. съч., с.413.

[23] Цит. съч., с.423.

[24] http://showbusiness.actualno.com/Velikolepnijat-vek-pobedi-v-syda-news_419071.html

[25] Евдокия Борисова, цит. съч., с.414.

[26] Thomas Seibert. Fetih 1453 Film Website Comes Under Siege by Hackers, www.thenational.ae/news/world/europe/fetih-1453-film-website-comes-under-siege-by-hackers

[27] Lebanon Bans Fetih 1453 from Theatres, www.dailystar.com.lb

[28] Fetih 1453 Continues to Anger in Europe, http://www.hurriyetdailynews.com/

[29] Ibid.

[30] Fetih 1453: A Depiction of History or Fable? www.the-platform.org.uk

[31] Ali Murat Güven, Ibid.

[32] Ibid.

[33] Ibid.

[34] Emine Yildirim. Fetih 1453: Istanbul not Constantinople!, www.todayszaman.com

Изказвам изключителната си признателност на колегите турколози и османисти доц. Йорданка Бибина, д-р Гергана Георгиева и д-р Маргарита Добрева за тяхната безценна помощ в процеса на подготовка на настоящата статия.

 

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *


9 − девет =

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>